2 fragment

Отвори вратата. Заби ключа в близкия ъгъл, премина по коридора, тракайки по пода с железните грайфери на кобинките си, и се строполи на пода в стаята си. Беше студено и мъгливо време. Вдиша познатия мирис на къщата, почувства се у дома, почувства вечната самота, която бе изпитвал в този дом. Светкането на жълтата лампичка на изключения монитор го хипнотизираше.
В един момент се сети за всичко, което се бе случило в онзи последен отрязък от време. Всъщност всичко друго в момента нямаше абсолютно никакво значение. Въобще имаше ли друго време освен “сега”? Сякаш светът бе сведен до сега, сега и само сега. Не можеше да има утре, не съществуваше вчера. Само този момент, в който бе събрано едно единствено чувство. Че неговият свят бе всичко. Че в неговия живот се поместваше животът на всичко друго, че от него зависеше всичко и всички. Ако точно в този момент умреше, този свят щеше да си отиде с него. Той дори не помисляше за тази обвързаност. Просто не чувстваше нищо друго освен себе си и липсата. Ужасна загуба, която прояждаше по естествен начин вътрешността на всичко живо, на това, което бе заключил, че представляваше душата на съществото му. И как прекрасно не му пукаше за нищо. Бе само той и нищо друго. Светът някак бе създаден само и единствено за него.
Това странно чувство го караше да се смее от мъка. Въпреки че огънят, който течеше сега във вените му, го караше да се поти от превъзбуда, същата тази жар го бе сковала в неземна умора. “Спомняш ли си първия път? Тогава, когато щеше да се хвърляш. Все пак след време размисли. Не вярвам, че ще тръгнеш да си губиш времето с ходене до покрива, защото ще размислиш и после ще трябва пак да слизаш до първия етаж. Ех, че поличба. Да живееш на партера.”
Натисна копчето. Искаше да види дали животът му ще продължи след това. Мониторът грейна. Не се случи нищо. “Дали ако си пусна онова парче ще пукна?” Най-сетне компютърът загря, на екрана се появи едно прилично разсъблечено, леко пълно момиче в латексови одежди и с цикламено розови коси, сплетени на дебели плитки. Вгледа се, примигна и реши. Събра се и излезна навън с каменна физиономия. Пресече безлюдната улица и се скри в магазина. Познато лице тъкмо щеше да го заговори, когато той се изстреля покрай него. Излезна набързо, хванал в едната си ръка две стъклени бутилки. За миг се спря, изправен пред входа на жилището.
“- Обичаш ли да се разхождаш през нощта?
- Обожавам.”
Погледна към черното вечерно небе.
“- Нощем мечтаеш, сънуваш, летиш от едно място на друго...”
После погледна бутилките. “Е, може и да си поркаш.”
Продължи към входната врата. Отново премина коридора, влезна в стаята си и опря гръб на стената. Отпи голяма глътка от шишето и сложи ръка на мишката. “Сега ще видим дали наистина няма да пукна.” Зазвуча музика. Подземен нежен звън на синтезатор, на фона на който се чуваха детски гласчета. После бурен дисторжън и барабани сякаш свлякоха небето и заглушиха детската глъчка... После шепнещ женски глас.
Затвори очи, облегна се силно назад и удари главата си в стената. Повдигна я бавно, усети острата болка. После се засили и отново я удари в стената. Песента продължаваше, барабаните ставаха по-отчетливи и силни. Гласът на жената шепнеше все по-опияняващо.
“Utopian gray now, utopian gray now”.
Удари с всичка сила отново, и отново, и отново, почти в такт. “Try to brake me, hate me.” Наведе се напред, сложи ръка на темето си и попи кръвта. Погледна дланта, усмихна се и изпи докрай първата бутилка. Парчето свърши. “Май още съм жив. Ха-ха!”
Обърна се, огледа стената. Накрая погледът му премина през нея и той опря челото си върху студената й повърхност.
Няма начин да има утре. Когато човек не спи през нощта кога започва “утре”, в кой момент? Но той не мислеше за това. Всъщност дори не си и помисляше за “утре”.
В мозъка му се забиваха откъслечни думи, фрази, чути някъде, по някое време, от някои хора... “Понякога биеш, понякога те бият, падаш, ставаш, така е...” “